Любовта не може да се разглежда философски. Никой не е способен да изкаже нейния ‘образ’ или пък какво всъщност е тя. Знаем само, че е невидима и се появява, когато най-малко очакваме. Не говоря за онези увлeчeния, които всички имаме, било то по съседа или пък по най-новата поп звезда. Говоря за онази чистата любов, която все още не познава понятията: външност, ръст, раса, език и прочие. Тази любов се подвизава под много представи на различни хора. Едни я сравняват с кафето, други с пеперуди, трети с птиците накацали по дърветата.

Но с любовта за ръка върви и болката. И болката не може да се разглежда философски. Бас ловя, че никой професор, доцент и още ‘начетени’ хора няма да успеят да сформират смислено мнение по въпроса: болка, нито пък ще успеят да се аргументират правилно. Защото болката е едно чувство, нали? Имаме съзнание, чиято асоциация за тъгата  е душата на един човек, но пречупена на две. Сърцето за повечето от нас не е кух, мускулест орган, който изтласква кръв, а е изказ на любов - голямо колкото юмруче и побиращо цялата ни любов, а после и цялата ни болка, заедно с тъгата.

Но разделите вървят успоредно с началото на всяка връзка, било то раздяла чрез спор, бягство и дори смърт. Сълзите са винаги готови да паднат дори когато се смеем.

Прескачам от тема в друга тема, от любов към болка и от начало към край. Но живота лети, о, колко бързо при това. Спомените са болезнени, особено онези, които са ни любими, защото са минали дни, седмици, месеци или години, откакто сме ги създали в съзнанието си. А всеки спомен носи малко любов, малко болка, малко смях и малко плач, ако греша, нека някой философ ме опровергае.