Вървях бавно сред хората, задълбочен в мислите си, шляех се, защото не знаех къде да отида; града вече ми е втръснал и просто бродех из него, чакайки да се случи нещо. Разбира се, нищо не се случваше, съдбата – каквото реши.
И така, потънал съм в мисли, слушам стари песни, които не благоволих да изтрия от телефона си и спомени ме затрупват все повече, щото’ – знаете, то мислите са все спомени или са на базата на спомени.
Нареждам се до непознатите и поглеждам към отсрещния тротоар и тогава я виждам, не знам дали сте усещали как стомаха ви се преборъща, а сърцето ви съвсем замира, но аз го усетих; краката ми също омекнаха. Знаете, всичките тия’ глупости в книгите и разказите ми се случиха и то само от един поглед към нея, тогава почувствах, че просто трябва да я целуна, защото вероятно никога повече няма да я видя, а ако й поискам телефона – то тя може да не ми го даде, а ако ми го даде и излезем на среща – с ужас може да открием колко много не си пасваме, така че трябва да действам, а пък и кой знае – утре може и да ни няма? Все пак съдбата – каквото реши.
Светофара светва в зелено и аз тръгвам точно срещу нея, погледа и се приковава в мен, на пръв поглед едно обикновено момиче, но за мен, в онзи тъй дълъг моменти ми се видя като наистина нещо специално; като една сирена от митологичните приказки; мога да продължавам, но няма смисъл, защото ще ви дотегне – преди да съм стигнал до хубавата част (според мен).
Спирам, по – скоро препречвам пътя й, а тя ме гледа учудено и заговарям, звуча тъй объркано, както се и чувствам, но как и да е; аз говоря силно, за да надвикам шума около нас:

-         -  Утре може да ни няма и аз не мога да си позволя да пропилея шанса да те целуна точно сега, точно тук – насред улицата. Защото, нали разбираш, утре може да ни няма и утре просто мога да те подмина отново на този булевард и после какво? Ще съжалявам, и, боже просто ще те целуна – целунах я, затаил дъх, впих устните си в нейните, тя ми отвърна, осъзнавах, че сме насред улицата, заобиколени от минаващи  и чакащи в колите си, погледнах към отброяващия светофар; оставаха само 10 секунди, а аз не исках да се отделя от нея, в един момент сякаш всички спряха, по – скоро изчезнаха, отброявах наум, но спрях на числото едно.

Отделих се от нея, засмях се, а след това се огледах, хората наистина ни гледаха и просто чакаха.

-          - Благодаря – промърморих аз, а дори не знаех защо благодаря.

-         -  До утре – гласа и бе тих и едва го чух, - ако ни има – а после, после продължихме по пътя си.