Живота не е честен, никога не е бил и никога няма да бъде.
Губим хора и хора губят нас, но живота продължава.
Какво го касае него, че ние не искаме да продължим?
Той не чака, той лети, оставя ни, забравя ни,
а ние все още съществуваме.
Отнема време да се върнем отново в такта,
да започнем да летим заедно с живота.
Нарушаваме баланса пак, след поредната неочаквана
загуба на някой важен за нас.
Но вече сме се научили как да предолеем загубата,
струва ни се по – лесно, но всъщност не е.
Залъгваме се сами, винаги ще го правим,
за да съумеем да продължим да летим с времето,
за да не нарушаваме баланса пак,
но празнината в душата си остава – завинаги.
Колкото и лъжи да кажем и колкото и пъти да опитаме
да се само убедим в обратното.
Живота не е честен, никога не е бил и никога няма да бъде.
Йеромонах Висарион от Света Гора: Защо в...
Почитай си жената... Ама друг път! (есе)